от Кърт Вонегът
Всички ние сме своего рода писатели. Всички пишем нещо - петиция към кмета, любовно писмо, пост в социалните мрежи. А това означава, че разказваме истории. Ами защо да не го правим както трябва? Кърт Вонегът разказва как да пишем хубави истории.
***
Всичко е просто - разпределяме сюжета по осите. Вертикалната ос - това е съдбата: щастлива съдба - нещастна съдба. Болестите и нищетата се намират отдолу, разцветът и превъзходното здраве - отгоре. Средностатистическият човек се намира някъде по средата. Хоризонталната ос - това е оста на времето: начало - край.
Сега ще ви дам един маркетингов съвет. Хората, които могат да си позволят да купуват книги и да ходят на кино, не обичат да слушат за болни и бедни, затова започвайте своите истории от горната част на оста "съдба".
Има една вечна история, която се повтаря отново и отново. Тя се харесва на хората и не е защитена от авторско право. Нарича се "Човекът в дупката", но историята не е необходимо да бъде за човек или за дупка. Това е, когато някой попада в трудна ситуация, а след това се измъква от нея. Не случайно краят на линията е по-висок от началото. Това окуражава читателя.
Друг сюжет е "Момче среща момиче", макар че не е нужно да са момче и момиче. Това е, когато някой, съвсем обикновен човек, в ден като всички останали дни, среща нещо съвършено прекрасно: "Ех, как ми провървя!" (линия нагоре)... "По дяволите!" (линия надолу). И отново всичко се нарежда. (линия нагоре).
Един от най-известните сюжети, разказван някога, започва отдолу. Кой отчаян персонаж е това? Това е момиче на 15-16 години, чиято майка е умряла, така че тя има основателна причина да бъде в депресия. Баща й почти веднага се оженил за друга жена или по-точно за боздуган с две зли дъщери.
Има парти в двореца. Тя трябва да помогне на двете си доведени дъщери да се приготвят, но тя трябва да остане вкъщи. Дали сега тя е тъжна? Не, тя е вече малко момиче с разбито сърце. Смъртта на майка й е достатъчна. Не може да стане по-лошо от това. Така че, добре. Всички отиват на партито. Нейната Фея-Кръстница се появява (линията рязко се вдига нагоре), дава й чорапогащи, спирала и транспортно средство, за да отиде на партито.
Когато тя се появява, е най-красивата от всички на бала. Тя е толкова красива, че дори роднините й не я познават. Тогава часовникът удря дванайсет и тя трябва да напусне бала. Всичко й е отнето (рязко надолу). Но дали тя пада до същото ниво като преди? По дяволите, не. Без значение какво се случва след това, тя винаги ще си спомня принца, който се е влюбил в нея и че тя е била красавицата на бала. Обувката пасва и тя става безгранично щастлива (линията се качва нагоре към безкрайност).
Ето я и историята на Франц Кафка (линията започва много отдолу по вертикалната ос). Един млад мъж е доста непривлекателен и непредставителен. Има неприятни роднини, много работа без шанс за повишение. Не му плащат достатъчно, за да заведе момичето си на танци или да отиде на по бира с приятели.
Една сутрин се събужда, време е отново за работа и се превръща в хлебарка (линията рязко тръгва надолу към безкрайност).
Това е песимистична история.
Въпросът е, дали тази описана история помага за еволюцията на литературата? Може би истинският шедьовър не може да бъде разпънат на кръст по този шаблон.
Ами "Хамлет"? Това е доста добра работа бих казал. Има ли някой, който би се съгласил, че не е? Не трябва да чертая нова схема, тъй като ситуацията при "Хамлет" е същата като при "Пепеляшка", с разликата, че полът е различен.
Неговият баща неотдавна е починал. Хамлет е посърнал. И майка му веднага се омъжва за чичо му, който е копеле. Така Хамлет е на същото ниво като Пепеляшка, когато приятелят му Хорацио идва и му казва:
"...Стоели долу на открито,
когато във средата на нощта,
безплътен призрак във доспехи,
досущ покойният на Вас баща,
явил се бавно и огледал всеки,
от тези доблестни мъже..."
Хамлет отива и говори с този призрак, изглеждащ доста реален. Духът му казва: "Аз съм баща ти. Бях убит и ти трябва да отмъстиш за мен. Чичо ти го направи".
Дали това е добра или лоша новина? До ден днешен не знаем, дали този дух е бил наистина бащата на Хамлет. Самият Хамлет също се е съмнявал, но е решил да провери, като наеме актьори, които да представят същия начин на убийство, какъвто е използвал чичо му, и да види реакцията му. Но чичо му не е се поддал и не започнал да вика: "Аз го направих!" Общо взето, планът не сработил. Нито добро, нито лошо за Хамлет. След това разговаря с майка си. В това време се поклаща гобленът и той си казва: "Писна ми тази дяволска нерешителност!" Промушва гоблена с шпагата си и кой се изсипва от там? Бърборкото Полоний - глупак, за когото на Шекспир изобщо не му е било жал.
Хамлет не е арестуван. Все пак е принц. Така че той продължава да се мота насам-натам и в края на краищата влиза в дуел, където го убиват. Къде ли е отишъл? В Рая или Ада? Съгласете се, има разлика. Пепеляшка или хлебарката на Кафка? Не мисля, че Шекспир е вярвал в Рая и Ада повече от мен. И така... Както и преди, ние не знаем добре ли му е на Хамлет или не.
На тази графика е изобразен сюжетът на "Хамлет".
Току-що ви демонстрирах, че Шекспир е толкова слаб разказвач, колкото и някой индианец Арапахо.
И все пак ето защо смятаме "Хамлет" за шедьовър. Това е, защото Шекспир ни казва истината, а хората много рядко го правят, когато изобразят тези възходи и падения. Ето каква е истината: толкова малко знаем за живота, че реално не знаем кое е добро и кое лошо.
И ако умра, Боже опази, бих искал да отида на небето и да попитам някого там горе: "Хей, кое все пак беше добро и кое лошо за нас?"
Ако не ви затруднява, кликнете на някоя от рекламите на Google.
